Половин час мисли

Това са просто нещата, които отдавна ме човъркат.

Мразя да чакам на проклетата спирка на автобусите, но тази седмица просто ме мързи. Слушалките са в ушите ми и просто слушам песента. Но това парче е твърде бавно, за да ме събуди. Паглеждам нагоре. Гълъби и чайки. Никой ли не спи в този град? Явно не.
Нищо, поне ще мога да помисля на спокойствие.
Озръщам се за автобусът - няма го. Само някакъв раздрънкан служебен идва към спирката. Погледът ми се спира към едно препълнено кошче за боклук. Цялата ни страна е пълна с боклуци. Боклук по тротоарите, по улиците, в училищата, в блоковете. Даже някои хора са като боклуци.
Мамка му, няма чисто място и това е!
И училищата са едни училища. От както бях първи клас все едно и също. Децата се мразят. Няма какво друго да кажа. Повечето, особено про-гимназията, са като мини проекция на някоя мутра или чалга персона. Учителите се опитват да преподават. Но и те са като деца. Преподават, в това спор няма. Но всички им се качват на главата. Някои даскали даже си избират любимци и то винаги сред подмазвачите. Имам чувството, че цялото ни общество е пълно с подмазвачи.
Сменям песните. В главата ми зазвучава добре познат метъл. Е, това вече е музика.
Пак поглеждам за скапания автобус, но вместо него виждам две емота - момиче и момче. Момичето прилича на онези като от картинки из нета. Момчето изглежда сякаш всеки момент ще си пререже вените. Въобще не ги разбирам. Знам, че животът е гаден понякога, но не го приемам толкова навътре. Какъв е смисълът да се обличаш така, че хората да се чудят какъв пол си? Или да си режеш вените? Или...
Все тая. Двамата сядат на пейката зад мен и спирам да им обръщам внимание.
Май всички тийнове се превърнахме в група емота, метъли и чалгари, които само си ръмжат като се срещнат. Нищо повече. Просто явно не можем да живеем заедно.
Автобусът дойде и аз се качвам, с емотата по петите. Това беше поредният половин час мисли.