Понякога си мисля, че хората изпълняват само две функции с устите си - да ядат и да бърборят. Може би и затова има затлъстяване и безмислени разговори. Само като си помисля по колко пъти на ден казвам "не", "не знам" или "все тая" само, за да сменя темата на разговор, който и без това не искам да водя и ми призлява.
Не, не съм забравила за домашното, след малко ще го напиша. Не, не искам предложения за всякакви каузи, страници и групи във Фейсбук. Не, не гледам турски сериали. Не, не ми се ходи на механа. Не, не искам да бъда с тези хора, защото пет години и без това не сме си говорили и пет минути.
Не знам дали тези лекции са пълни. Не знам къде отива този автобус. Не знам за какво говориш. Не знам дали съм права и честно казано не ми пука. Не знам всичко, никой не знае всичко.
Все тая, че някой ми говори зад гърба, не ме интересува щом не е смел да ми го каже в очите. Все тая, че вали и нямам чадър. Все тая, дали някой разбира историите, които пиша.
Аз съм човек, който може да мълчи и по цял ден ако нямам какво да кажа по някой въпрос. Не държа хората да са съгласни с мен, просто искам да ме чуят. Говоря тихо и спокойно, но понякога повишавам глас или викам. Като всеки не обичам глупавите подмятания и каментари. А което не мога да кажа на глас, го написвам върху лист хартия. И всеки миг изживявам напълно, като не го провалям с безмислено изказване.
