Break Stuff

Да, това наистина е един от онези дни, когато единственото нещо, което всеки чува в главата си е песен насочена срещу действителността. Няма приятели, няма противници, а само конвейрна линия. Еднообразие и нищо повече.
Това е един от онези дни, когато и тишината е трудна за понасяне, музиката само носи емоции трудни за преглъщане. Приятелите не искат да се виждат помежду си, а тези с които искаш да поговориш са твърде далече. Тишината притиска всичко - мониторът на компютъра, часовникът на стената, книгите по рафтовете, пуснатият телевизор. Тишината не е отвън, а вътре в главата ти.
"НЕДОСТЪПЕН". "НЕДОСТЪПЕН". "НЕДОСТЪПЕН"... Само това се вижда на мониторът, целият потънал в червено. Никой не усеща тишината и всеки е зает със своите неща. Сякаш светът се върти само около тях, около другите е спрял.
Часовникът на стената спира да цъка. Тънките стрелки застиват и времето сякаш спира. Но батериите просто са свършили. Ще ги смениш - в шкафът има други, но времето никога няма да спре или да бъде върнато назад. Часовете и миговете на радост и тъга са си отишли и остава само да чакаш следващата порция. И следващият момент тишина.
Книгите по рафтовете са отдавна прочетени, но все още дават обещания за друг свят и други хора. А до тях стои тетрадка. Без име, с обикновени листи от вестникарска хартия и безброй думи изписани в нея. Там са всички мечти, желания и прости фантазии. В тази простичка тетрадка е побран целият желан свят.
Телевизорът гърми и се опитва да разчупи тишината на стаята, но постепенно и той заглъхва в дълбините на съзнанието. По новините се чуват същите гадости, същите стари предъвкани неща. Няма нищо ново, няма промяна, а само желание да затвориш очи и да не ги отвориш повече. Но може би тишината е единственото за предпочитане нещо.