Няколко страници по-късно

Здравейте. Преди няколко дни си мислех, че наистина се иска голям кураж човек да седне някъде, просто някъде, и да пише за нещо. Каквото и да било. Дори и това нещо да ей онова облаче дето прилича на зайче.
Защо го казвам? Преди няколко години, още преди да почна блога, влязох в една книжарница и наред с другите неща, които взех за новата доза мъчение от безкрайно водене на записки, си взех една тетрадка. 60 листа, с обикновена хартия и джапанки на корицата. Нищо кой знае какво. Час по-късно седях в едно кафене и ме осени странната идея да започна да пиша. Предполагам, че просто исках да си запълня времето или се опитвах да си измисля хоби. Така и се роди една история след която взаимоотношенията ми с хората около мен не са същите. И цялостното ми разбиране за много неща се промениха. С тази история се появи и още нещо - моето измерване на времето. Няколко страници по-късно, няколко реда повече. Звучи абсурдно, нали?
Когато сме тийнове някои от нас си водят дневници или драскаме по всичко, което ни падне. При мен мислите просто се превърнаха в история. Няколко страници по-късно или по-рано, седя на онази същата пейка където една приятелка ми говореше за проблемите си всеки ден. Сега просто минавам от там. Вече не сядам по пейките, за да напиша няколко реда повече. Сега седя на компютъра и пиша други неща, които са повече формални и по-малко емоционално ангажиращи.
Няколко страници по-късно... говоря по телефона и навън вали. Пускам телевизора и едва обръщам внимание на това, което чувам в слушалката. Осъзнавам, че някои разговори вече са ми твърде злободневни и по-малко интересни от други.
Няколко страници по-късно... забравям за всичко, което ме подтиска и се правя, че не ми пука. За някои неща не си струва да си тровя живота в ядове.
Няколко страници по-късно и тази вечер свърши...

Социалните мрежи са...

Измина много време от както се сетих за последно да пиша тук. Поради ред причини, това беше последното, което исках да правя. Но не е сега времето и мястото да говоря за това.
Преди време написах пост наречен "Един фейсбукър". По времето, когато го написах, този пост беше моят хумористичен възглед върху хората прекарващи цялото си време в социалните мрежи. Направих го възоснова на някои мои преживелици по това време и въздействието на Фейсбук върху мои познати.
Идеята за социалните мрежи е проста - събират се група хора пред компютрите си. Те се познават от някъде или просто се познават с трети лица, които са приятели и на двете страни. Споделяте снимки, клипове, мисли, които минават през главите ви, а в някои случаи дори какво смятате да ядете за вечеря. Изпращате си кокошки за фермата, сърчица за симчето, покани за игри, които ще забравите след месец. Харесвате неща като марки коли, дрехи и други неща, певци и известни личности, заведения и дори политически партии. И това всичко става благодарение на Фейсбук, Туитър, Гугъл +, МайСпейс и каквото още може да се намери из "добрия", стар интернет.
Социалните мрежи звучат като идилистично място за прекарване на времето, обсъждане на неща или намиране на приятели. Но нека се замислим. Давам пример с моя профил. Някога когато започна цялата еуфория имах само петнадесет души на кръст като "приятели". Честно! И това бяха мои съученици. Сега имам много повече, като сигурно познавам само петдесет от тях. Дали говоря с всички тях? Не. Дали коментирам на всяка тяхна снимка? Не. Дали ги виждам често? И да и не.
Да го кажем направо - можем ли да се гордеем, че имаме двеста или триста приятели в социалните мрежи? Ако сте имали за цел определена бройка - окей, браво на вас. Да имаш двеста приятели в мрежата обаче не прави социалния ти живот по-интересен или разнообразен. Напротив. Направо го скапва! И не го казвам просто ей така.
Нека се замислим. Представете си, само си представете за момент. Стоите по цял ден в стаята си пред компютъра си или каквото друго ползвате и не правите нищо друго освен да стоите с поглед втренчен в екрана. И защо? Чакате някой да ви пише. Правите проверка на стената си през пет минути. Коментирате снимки на хора, които са ви "приятели" едва от седмица. Сложили сте информация за себе си до най-нищожния от интересите ви. "Сръчквате" наляво и надясно и очаквате отговор. Съответно настроението ви пада, когато нищо не се случва. Правите си сандвич и слагате негова снимка, след което го изяждате. Очаквате коментари. А и забравих да каже не сте излизали дори до магазина от три дни. Сега какво ще кажете?
Ако това ви се струва нереалистично и преувеличено, винаги можете да сте прави. Но нека се замислим - има хора, които наистина поставят целия си живот в интернет. Виртуалният живот не е като истинския. Изпитвате ли едно и също когато просто чатите с някого или когато говорите с друг в истинския свят? Истина е, че за някои хора със затруднения в придвижването това е идеално за тяхното общуване. Или за тези, които живеят в чужбина. Но какво ще кажем за всички останали? Нормално ли е да разбереш от социалната мрежа, че родителите ти се развеждат при промяна в статусите им? Нормално ли е да забравяме важните за нас неща в името на социалната мрежа? Тези отговори са ваши, аз не мога да отговоря вместо вас.
Чудя се дали ако спре тока за ден по цялата планета това ще ни накара за малко да забравим социалните мрежи или просто това ще предизвика криза в отношенията ни с "приятелите". Един ден, вероятно, може и да се намери отговор.