Няколко страници по-късно

Здравейте. Преди няколко дни си мислех, че наистина се иска голям кураж човек да седне някъде, просто някъде, и да пише за нещо. Каквото и да било. Дори и това нещо да ей онова облаче дето прилича на зайче.
Защо го казвам? Преди няколко години, още преди да почна блога, влязох в една книжарница и наред с другите неща, които взех за новата доза мъчение от безкрайно водене на записки, си взех една тетрадка. 60 листа, с обикновена хартия и джапанки на корицата. Нищо кой знае какво. Час по-късно седях в едно кафене и ме осени странната идея да започна да пиша. Предполагам, че просто исках да си запълня времето или се опитвах да си измисля хоби. Така и се роди една история след която взаимоотношенията ми с хората около мен не са същите. И цялостното ми разбиране за много неща се промениха. С тази история се появи и още нещо - моето измерване на времето. Няколко страници по-късно, няколко реда повече. Звучи абсурдно, нали?
Когато сме тийнове някои от нас си водят дневници или драскаме по всичко, което ни падне. При мен мислите просто се превърнаха в история. Няколко страници по-късно или по-рано, седя на онази същата пейка където една приятелка ми говореше за проблемите си всеки ден. Сега просто минавам от там. Вече не сядам по пейките, за да напиша няколко реда повече. Сега седя на компютъра и пиша други неща, които са повече формални и по-малко емоционално ангажиращи.
Няколко страници по-късно... говоря по телефона и навън вали. Пускам телевизора и едва обръщам внимание на това, което чувам в слушалката. Осъзнавам, че някои разговори вече са ми твърде злободневни и по-малко интересни от други.
Няколко страници по-късно... забравям за всичко, което ме подтиска и се правя, че не ми пука. За някои неща не си струва да си тровя живота в ядове.
Няколко страници по-късно и тази вечер свърши...