В търсене на крайна точка...

Здравейте.
Колкото и тъпо да звучи пролетната умора ме хвана със закъснение. Честно казано, осъзнах, че не просволутото пролетно чистене ми източи енергията, (което е чисто постижение като се имат мащабите на едно пролетно чистене), а хората.
Не казвам, че просто мразя да общувам или да имам нещо общо с околните. Не, просто се уморих от собствения си непукизъм спрямо някои мои познати. Обичам общуването с най-близките ми приятели или просто да бъбря с другите по всевъзможни теми. Но в някои ситуации е просто трудно да запазя рационалната си мисъл и да се държа както обикновено се държа. В крайна сметка всички носим маски или казваме, че не носим.
Години наред търсех някакъв предел на това до колко може да не ми пука. Всъщност тази пролет ми показа къде е границата. Оказа се, че най-много се дразня от хората, които някога са имали значение за мен. Непукизмът не върши работа върху бивши приятели или тези, с които си имал нещо общо или сте били заедно в определен важен момент.
Нека ви разкажа една поучителена история... или не, всъщност в нея няма кой знае какво поучително. Но този свят има едно момиче, което преди години беше като всички останали - с големи любовни проблеми, във вечни разправии с роднините си и малко приятели, на които можеше да се разчита. Аз бях от тези приятели. Слушала съм за всичко - сексуални проблеми, неразбории, скандали. Абсолютно всичко. С годините, а те бяха шест, това момиче се промени. И от верните приятели не остана никой. Дори аз. Казвам това със съжаление за хубавите моменти. Това момиче в момента плете всякакви паяжини, завлича хората покрай себе си с пари и има смехотворна профилна снимка (това е по мое мнение, всеки има право на вкус). Какво толкова е направила ще попитате. Просто е - подведе всички, приятели, хора които й имаха доверие, дори най-близката си роднина. От случая с нея научих едно нещо - не заемай или харчи чужди пари, които не можеш да върнеш. В нейния случай ставаше дума за стотици левове. За някои хора да спреш да бъдеш нечий приятел заради безразборното му харчене звучи като глупост. В интерес на истината не е. Гадно е някой, който мислиш за съвестен да навлича проблеми на общите ви приятели и познати, а след това да те моли за нещо, което може да навлече тройно по-голям проблем на теб самия.
Истинските приятели са заедно в добро и в лошо, но всяко приятелство има граница. Аз стигнах крайната точка на това, тази, от която няма връщане назад.
Търпението и непукизмът ми могат да бъдат безкрайни ако питате хора, които не ме познават от дълги години. Но всъщност ми пука. Пука ми повече дори отколкото трябва. Този месец стигнах крайната точка. Някои бариери никога не трябва да бъдат преминавани, но стане ли това няма връщане назад. Животът ни в сравнение с този на звездите е кратък и всяка емоция оставя следа и от всяка следа боли. Помним хубавите емоции, но болката от нечии действия винаги остава. Като в онази позната приказка.
Хубавото е, че там някъде в света има нови хубави моменти, които да очакваме. И винаги искам те да са повече и да не ми се налага да се усмихвам от пресиленото желание за щастие. Но въпреки всичко всяка емоция, всеки ден си струва. А най-скъпото в този ден е истинското приятелско доверие.

Онези малки неща през 2011

Честита Нова година! Отиде си 2011 година и започна 2012. Някои хора вярват, че ще ни е последната (уж така предсказали маите). За други 2012 е идеален повод да се започне на чисто. А за трети 2012 е година като всяка друга - нищо ново под слънцето.
За мен 2012 е терен за започване на чисто. 2011 ми беше пълна с толкова емоции, преживелици и глупости на квадрат, че трябваше някакси да се очистя от тях. Нямам предвид със светена вода, а просто да ги разкарам от мислите си за новата 2012 година.
Ето малка равносметка за изминалата година. Позитивните емоции бяха най-хубавото, което ми се случи. Били те от тривиалното ходене на кино с приятел или да отидеш до друг град, за да се видите на живо, че иначе като живеете толкова далече един от друг как ще стане. За пореден път си доказах, че стига да се инатя като магаре и да упорствам до последно в нещо ще успея. Разбрах и че въпреки сътресенията мога бързо да се изправя на крака и да продължа напред. Осъзнавам, че през тази година имах по-голяма нужда от приятели от всяка друга и се радвам, че когато бях далеч от тях успявахме да поддържаме връзка. Не, радвам се, че хората важни за мен намираха време да ми драснат по някой ред и да ме питат поне как съм.
Звучи тривиално, но в това време когато имаме достъп до интернет и до всякакви средства за комуникация, е важно да общуваме, а не да разчитаме на "ще му цъкна после, ще му драсна в Скайп или ще си чатя с него и утре". Нещата не работят така. Вашите приятели може и да не си го признават, но винаги имат нужда от вас. Вашият колега или колежка също има нужда от общуване с другите дори когато не сте на занятия или на работа. В крайна сметка този човек утре може и да го няма, а да не сте му казали толкова много неща.
Негативните си емоции през 2011 трябва да определя като свързани с онова колко ми пука за най-различни неща. През изминала година се наслушах на твърдения, че единствените деца били глезльовци (казано ми от учителка, която има голямо семейство), че Господ има пръст във всевъзможни неща (съжалявам ако ви засягам по някакъв начин), фламинготата са красиви и да сравниш някого с това животно е комплимент (като това е въпрос на лично мнение). Имах "огромния късмет" да се запозная с човек, който имаше някои зловещи навици и склонността да изкарва акъла на другите без много големи усилия. Чух някои пълни фантасмагории, като част от тях бяха свързани по някакъв начин с мен. И всички тези неща доведоха до това, в крайна сметка, че развих огромен непукизъм.
Да не ви пука е изкуство достойно за ранга на всички бойни изкуства. И е сложно при това. Не е лесно да не ви пука, че другите не ви вземат на сериозно, а ви мислят за спокоен и лекомислен човек. Не е лесно да се усмихвате, когато всъщност ви се иска да изкрещите. Не е лесно... да се чувстваш самотен, а да се държиш сякаш не си. Никак не е лесно да даваш съвети на другите, когато ти ги поискат в проблемна ситуация, а ти да си нямаш никой, който да те разбира.
А дали на мен ми пука? Истината ли искате? Моят непукизъм е избирателен. Или както обичам да казвам - държа се с другите, както те се държат с мен. Преди време мой бивш съученик от основното се опита да направи събиране на класа. Не отидох придържайки се към тази философия. Какво можех да си кажа с всички онези хора? Нищо. Такава е грозната истина. Защото не помня тези хора с добро.
Един съвет, ако искате да ви помнят с добро не се опитвайте да бъдете част от тълпата, не вярвайте на слухове и проявете поне нищожен процент емпатия. Иначе ще се намери един човек, който никога няма да ви прости това. Няма да ви прости, че сте били част от тълпата и винаги ще ви помни с нещо много по-различно от добро.
Завършвам поста с позитивизъм. През 2012 се надявам повече хора да започнат годината на чисто. Надявам се на хубави неща, защото те са онова, което прави годината цветна.

Няколко страници по-късно

Здравейте. Преди няколко дни си мислех, че наистина се иска голям кураж човек да седне някъде, просто някъде, и да пише за нещо. Каквото и да било. Дори и това нещо да ей онова облаче дето прилича на зайче.
Защо го казвам? Преди няколко години, още преди да почна блога, влязох в една книжарница и наред с другите неща, които взех за новата доза мъчение от безкрайно водене на записки, си взех една тетрадка. 60 листа, с обикновена хартия и джапанки на корицата. Нищо кой знае какво. Час по-късно седях в едно кафене и ме осени странната идея да започна да пиша. Предполагам, че просто исках да си запълня времето или се опитвах да си измисля хоби. Така и се роди една история след която взаимоотношенията ми с хората около мен не са същите. И цялостното ми разбиране за много неща се промениха. С тази история се появи и още нещо - моето измерване на времето. Няколко страници по-късно, няколко реда повече. Звучи абсурдно, нали?
Когато сме тийнове някои от нас си водят дневници или драскаме по всичко, което ни падне. При мен мислите просто се превърнаха в история. Няколко страници по-късно или по-рано, седя на онази същата пейка където една приятелка ми говореше за проблемите си всеки ден. Сега просто минавам от там. Вече не сядам по пейките, за да напиша няколко реда повече. Сега седя на компютъра и пиша други неща, които са повече формални и по-малко емоционално ангажиращи.
Няколко страници по-късно... говоря по телефона и навън вали. Пускам телевизора и едва обръщам внимание на това, което чувам в слушалката. Осъзнавам, че някои разговори вече са ми твърде злободневни и по-малко интересни от други.
Няколко страници по-късно... забравям за всичко, което ме подтиска и се правя, че не ми пука. За някои неща не си струва да си тровя живота в ядове.
Няколко страници по-късно и тази вечер свърши...

Социалните мрежи са...

Измина много време от както се сетих за последно да пиша тук. Поради ред причини, това беше последното, което исках да правя. Но не е сега времето и мястото да говоря за това.
Преди време написах пост наречен "Един фейсбукър". По времето, когато го написах, този пост беше моят хумористичен възглед върху хората прекарващи цялото си време в социалните мрежи. Направих го възоснова на някои мои преживелици по това време и въздействието на Фейсбук върху мои познати.
Идеята за социалните мрежи е проста - събират се група хора пред компютрите си. Те се познават от някъде или просто се познават с трети лица, които са приятели и на двете страни. Споделяте снимки, клипове, мисли, които минават през главите ви, а в някои случаи дори какво смятате да ядете за вечеря. Изпращате си кокошки за фермата, сърчица за симчето, покани за игри, които ще забравите след месец. Харесвате неща като марки коли, дрехи и други неща, певци и известни личности, заведения и дори политически партии. И това всичко става благодарение на Фейсбук, Туитър, Гугъл +, МайСпейс и каквото още може да се намери из "добрия", стар интернет.
Социалните мрежи звучат като идилистично място за прекарване на времето, обсъждане на неща или намиране на приятели. Но нека се замислим. Давам пример с моя профил. Някога когато започна цялата еуфория имах само петнадесет души на кръст като "приятели". Честно! И това бяха мои съученици. Сега имам много повече, като сигурно познавам само петдесет от тях. Дали говоря с всички тях? Не. Дали коментирам на всяка тяхна снимка? Не. Дали ги виждам често? И да и не.
Да го кажем направо - можем ли да се гордеем, че имаме двеста или триста приятели в социалните мрежи? Ако сте имали за цел определена бройка - окей, браво на вас. Да имаш двеста приятели в мрежата обаче не прави социалния ти живот по-интересен или разнообразен. Напротив. Направо го скапва! И не го казвам просто ей така.
Нека се замислим. Представете си, само си представете за момент. Стоите по цял ден в стаята си пред компютъра си или каквото друго ползвате и не правите нищо друго освен да стоите с поглед втренчен в екрана. И защо? Чакате някой да ви пише. Правите проверка на стената си през пет минути. Коментирате снимки на хора, които са ви "приятели" едва от седмица. Сложили сте информация за себе си до най-нищожния от интересите ви. "Сръчквате" наляво и надясно и очаквате отговор. Съответно настроението ви пада, когато нищо не се случва. Правите си сандвич и слагате негова снимка, след което го изяждате. Очаквате коментари. А и забравих да каже не сте излизали дори до магазина от три дни. Сега какво ще кажете?
Ако това ви се струва нереалистично и преувеличено, винаги можете да сте прави. Но нека се замислим - има хора, които наистина поставят целия си живот в интернет. Виртуалният живот не е като истинския. Изпитвате ли едно и също когато просто чатите с някого или когато говорите с друг в истинския свят? Истина е, че за някои хора със затруднения в придвижването това е идеално за тяхното общуване. Или за тези, които живеят в чужбина. Но какво ще кажем за всички останали? Нормално ли е да разбереш от социалната мрежа, че родителите ти се развеждат при промяна в статусите им? Нормално ли е да забравяме важните за нас неща в името на социалната мрежа? Тези отговори са ваши, аз не мога да отговоря вместо вас.
Чудя се дали ако спре тока за ден по цялата планета това ще ни накара за малко да забравим социалните мрежи или просто това ще предизвика криза в отношенията ни с "приятелите". Един ден, вероятно, може и да се намери отговор.

Manatsu no Yuro no Yume

Едно старо мое преводче :)

Сън в лятна нощ

Аз съм самотник и лъжец

И винаги само мечтая

Правиш се, че не ти пука,

но все още ме прегръщаш

Чувствам се като вампир

Изпиващ твоята слабост

И ако безкрайна тъга ни заобикаля

Нека се прегърнем един друг и да изчакаме заедно сутринта

Питам се дали някой ден ще можем да си простим дори непоправимите грешки

С усмивка, която няма да се промени

Сънувах вечерта

Ужасен кошмар и се събудих

Мрачен сън в лятна нощ

Безкрайната тъмнина зад прозореца ми

Отразени в огледалото бяха омразата, ревността,

любовта, желанието и топлотата

И когато бавно затварям очи, ти идваш в спомените ми

и изчезваш, когато погледна назад

Дори и да не стигнеш до мястото, където се срещнахме

Аз няма да пусна ръката ти

Усмихваш се нежно сякаш това се е случило в друг свят

Аз съм самотник и лъжец

И винаги само мечтая...

Нагоре...

Снимката е на хижа до село Брестовица

Когато ти е тъжно...
Когато те боли...
Когато търсиш...
Когато намираш...
Когато се влюбиш...
Когато откриеш приятел...
Погледни нагоре и се усмихни :)

Съвети на Доктор Орихиме за успешно лято

Здравейте. Измина доста време от както писах нещо. Сесията свърши почти безболезнено и сега е времето за почивка. След обстойна консултация с бъдещи, настоящи и минали летуващи и малко освежаване на спомените ми от минали лета, аз, Доктор Орихиме реших да ви дам някои съвети за добро изкарване на почивката.
Така, нека първо да започна с извинение към всички, които мислят, че блога ми е позакъснял. Знам, че е август месец, но, хора, средата на лятото е, има много време за да отидете някъде.
Първият ми съвет започвам със следния въпрос: На море или на планина ще ходите? Много хора предпочитат да отидат на море, заради водата, пясъкът, хубавите мъже/жени и възможността за получаване на приятен естествен тен. Но други избират тишината и спокойствието на планината, заради възможността да видят едни от девствените кътчета на българската природа. Но, естествено, и в двата случая опираме до паричния въпрос. На море както знаете е доста по-скъпо и вероятно ще можете да останете на почивка там около седмица. Ако добре си разпределяте разходите и знаете какво очаквате от вашата почивка. От друга страна ако отидете на планина ще можете да стоите повече време на избраното място, в по-голяма част от случаите за същите пари, а също така и за почти същите условия. Изборът обаче си е изцяло ваш.
Второто нещо, което е добре да знаете е, че трябва да си носите репелент и слънцезащитен крем. Първото е заради кърлежите и комарите, които могат да ви издебнат от всякъде, независимо къде сте. Второто е да не получите приятният загар с цвят на домат, от който боли. Моят съвет при изборът на такива продукти е да не се залъгвате от реклами и лъскави опаковки. Също така следете срокът на годност. Слънцезащитните кремове и други благинки от подобен сорт не издържат повече от два часа и то ако не влизате във водата. Отново повтарям, не вярвайте на реклами! Това, че продуктът е на известна марка, това не значи, че е качествен или по-добър от останалите на пазара. По отношение на репелентите винаги е хубаво да имате два в багажа си. С тяхна помощ можете да се предпазите от кърлежи и комари, но и освен тях и други хапещи гадинки. Ще прибавя и съвета на мой познат, запален планинар. Ако нямате нов репелент у вас, но ви се намира от старите български с зелен етикет и стъклена плоска бутилка - използвайте го. Ще върши същата работа като новите на пазара.
Въпросът за облеклото е също важен за отбелязване. Независимо на къде пътувате, никога не си препълвайте куфарите или саковете с ненужни неща. Добре, вземете си любимите дрехи и обувки, но двайсет блузки за едноседмичен престой е прекалено( това го добавям, след като имах доста странен случай с едно момиче, което беше с групата ми на почивка). Можете да вземете всеки вид дреха, който се сетите, но си сложете и една по-дебела блуза или тънко яке за всеки случай. Никога не знаете какво време ще случите, особено ако отивате на планина. Също така си вземете шапка, за да се пазите от слънцето, ако излизате в най-горещата част от деня.
Един доста стандартен и широко известен съвет, който ще ви кажа е да не носите ценни неща като златни и сребърни бижута по време на почивка. Причината, можете да се сетите сами.
Ето го и последният ми съвет - бъдете с компания и запечатайте спомена. Когато сте заедно с приятели е много по-забавно и могат да се появят безброй неочаквани идеи затова как да си прекарате времето. Снимайте всяко нещо, което привлече вниманието ви, дори и това да е витрина на магазин или олющен надпис от времето преди 1989 година. И най-важното бъдете себе си и се забавлявайте.
Това е за днес и пишете, ако имате мнение :Р